Тревожността и паническите атаки са състояния, които подсказват, че нещо в нашия живот не върви в правилната посока. Погледнато от медицинска гледна точка серотонинът, адреналинът, кортизолът и куп други биохимични структури са причината за появата и преживяването на сривове в нашите системи. Разбира се, че физиологията, биохимията са пряко свързани с всичко случващо се, но в повечето случай те не са основната първопричина. Те са следствието, което носи след себе си паническата криза.
Но, за да се справи с човек с дадената ситуация е нужно да обхване всички аспекти на един проблем. Всеки проблем е проблем, докато или не променим гледната си точка или просто не дойде по-голям проблем. Но едно е сигурно, че всеки проблем носи решението със себе си!
Физическите симптоми се преодоляват с физическа работа. Динамично натоварване, което разчупва невротичните лимите, спомага за поемането на нова посока. Разбира се, това се случва постепенно, но практикуването редовно на динамичен спорт с времето дава положителен аспект във всяка една сфера. Събужда се мотивация, устременост, вяра, тонус и тнт. Паническите атаки носят същите симптоми, като всичко, което натоварва нашето тяло. Сърцето бие, мускулите са напрегнати, усещаме пулсът чак в главата.Когато приучим постепенно тялото, а в последствие и съзнанието, то ние започваме да изграждаме вече нови неврални пътеки.
Какво означава това?
Това означава, че нашите възприятия спрямо тревожността постепенно ще се изменят, тоест симптоматиката ще отслабва, защото ние подлагаме тялото на всекидневен сблъсък, стимул (спорт), наподобяващ паническа атака. Когато тренираме разбира се, ние влияем и на биохимичните процеси. Увеличава се нивото на серотонин, допамин, енкефали и тнт. Но това е само от една гледна точка – физиологическата.
Но тревожният човек е разбрал нещо, което може би на друг ще са нужни доста животи. Тревожният човек е разбрал, че освен тяло, органи и мозък, ние притежаваме нещо в пъти по-фино – душа. Когато душата боледува, тогава настава тягостен хаос в целия организъм.
Какво означава душата да боледува?
Това означава, че човекът е изгубил себе си и живее в несъответствие спрямо своите заложби и дадености. Когато това несъответствие продължи прекалено дълго, човекът развива една скрита невротичност, която остава незабелязана или пък самият той отхвърля с лека ръка. Невротичното поведение може да се изразява в хиляди аспекти като: потъпкващ мазохизъм, отбягване на отговорности, отричане на реалността, инфантилност, безпокойство, безсъние, крампи, болки в корема, главата, употреба на алкохол и тнт. Ако човек не предприеме мерки да преустанови, преформулира някои от дейностите и убежденията си се стига до следващото стъпало панически пристъп.
Паническия пристъп не идва при всеки. Да кажем, че идва при тези, на които съдбата дава втори шанс. И споменавам, че това е следващото стъпало, защото, ако човек не се нагърби със задачата да променя живота си спрямо собствените си щения, идва по-лошото- болести. Всяка болест се инициира от неразбирателството в нашите изначални принципи. Ние сме родени да бъдем свободни, а в един момент ставаме затворници, зад решетките, които сами сме поставили. Паническата атака идва или да разбие затвора или да сложи още по-големи зидове. Какво ще се случи, избираме ние! Всеки сам решава за себе си, кое е добро за него на този етап от живота му, но когато тревожността те гони просто започваш да следваш един ритъм, който често пъти надхвърля разбиранията ти. Ритъм, който отначало ти изглежда прекалено абсурден, чужд дори. Но подгони ли те лавината на тревожността място за крачка назад няма. Обикновено тогава настъпва периодът на промените при хората.Периодът на промените може да бъде и с положителна и с отрицателна величина. Отрицателният аспект се изразява в стотици ограничение и бездействие. Като по този начин човекът си мисли, че ще ограничи страхът. Но страхът в 99% от случаите идва от вътрешния ни космос, а не само от външния свят.
Промените могат да бъдат дефинирани, като положителни, когато се запази и разширили вярата, благоразумието и осъзнатостта. Всяка една малка промяна води до по и по-голяма и в един бъдещ момент, когато се обърнем назад виждаме, колко много се е променил начинът ни на живот, възгледите, колко по-хармонични сме станали, но това се случва само и единствено, когато човек е готов да поема отговорности. Когато е готов да следва сърцето си, когато е готов да бъде себе си, ръжена на тревожността се превръща в магическа пръчка. Да, от тази пръчка по някой път и боли, но пък често пъти магията се крие отвъд болката.
По-творческите натури започват да развиват своите таланти при това благодарение на тревожността. Тревожността е потенциал, който търси мястото, в което да се вложи градивно.
По някой път тя е пътят, който ни води до писателя, художника, скулптура, оратора вътре в нас. Но разбира се, за да се стигне до там е нужно работа.
Съвместно с преминаването през физическите компоненти и преформулирането на симптоматиката чрез динамичен спорт и физически дейности, следва процесът на когнитивни нагласи, убеждения и неадекватни възприятия, които затормозяват вътрешния ни свят.
Освен мисловните процеси, до голяма степен тревожността се отключва и от травматични преживявания , като загуба на близък, провал, преумора, наркотични вещества, алкохол, раждане, сватба и тнт. Купища може да са първопричините. Една основна база от тях обаче се крият в детството. Образът на детето е образ, които ни съпътства до самата ни смърт и така както дете е приемало света, така и ние вече, като възрастни го приемаме. Макар и да сме вече големи и зрели хора, това няма такова значение, защото страхът на детето, вече е пренесен във възрастния индивид. Нужно е проследяване на семейни връзки и отношения, защото често пъти семейните възгледи и родителските напътствия са се оказвали тиранинът, който ни е спирал, тиранинът, който не ни е давал възможност да се проявим в целия си блясък.
След, като в кабинета на терапевта се попреработят част от травмите, то в самото начало е съвсем възможно невротичноста и тревожността да се повишат. Тук важи максимата, че за да бъде качествено излекувана една рана, то тя е нужно да бъде отворена, почистена, зашита, а след това й трябва време, за да заздравее. Веднага се поражда въпросът колко време? Хората искаме всичко да се случва максимално бързо, но не си даваме сметка, че най-бързото не винаги е най-доброто за нас.
В хода на терапията се включват различни защитни механизми, който бранят упорито неврозата. Колко абсурдно звучи, но човекът си иска болестта и това желание присъства в абсолютно всеки човек. Неврозата е нещо, което колко и да ненавиждаме една част от нас винаги желае. Неврозата дава на индивидът внимание, грижа. Тя се явява причината и за неуспехите. Човек винаги иска да намира в нещо извинение, така, че какво по-хубаво извинение от това. Дори има възможност, ако терапията започне да става успешна човекът да я прекрати. Или за да задоволи напълно своите желания невротичният индивид може да намери терапевт, с който да терапията да няма ефект, но точно в това да се крие ефектът, който желае клиентът. По този начин той ще се увещава, че предприема всички възможни действие, но уви някак си съдбата е неблагосклонна към него. Абсурдно звучи, нали?
Защо това се случва?
Защото невротичното поведение вече до такава степен се е сраснало с личността на индивида, че за него е трудно да проумеем, какъв би бил животът му без безпокойство.
Често пъти дори хората споменават, ако нямат тревожност ще направя, това, това и това. Ще сбъдна мечтите си, ще постигна целите си. А самите те знаят, че толкова дълго са отлагали всичко това, че сега тревожността е едно добро оправдание, в което могат да намерят утеха.
Травмите и ограничените разбирания в съчетание, които лежат във всеки един от нас пречат на движението на енергийните потоци. В един момент ние започваме да боравим само с един определен процент, а не с целия капацитет, с който разполагаме. Представете си, че нашето тяло и съзнание е едно корито на река. Реката е нашата енергия, която тече. Ако няма огромни камъни вода се движи свободно, но ако такива съществуват, (травми, които са непреработени), то интензитета на потока намалява. Човек може да усети умора, сънливост, други пък могат да усетят един непрекъснат позив за действие. Но тревожността си остава енергия, която чака да бъде впрегната, за да тече в правилната посока.
Ще завърша тази първа част на тази статия с малък отказ на Луиз Карол, „Алиса в страната на чудесата“:
АЛИСА: Как може да победиш, ако си загубил всякаква надежда?
– ЛУДИЯ ШАПКАР: Първо губиш всякаква надежда, а после всичко се нарежда по най-добрия начин.
– АЛИСА: Но нали надеждата умира последна…
– ЛУДИЯ ШАПКАР: Ха-ха-ха, избягай от оковите на собствените си шаблони. Мислиш, че извън пределите на надеждата има само развалини? Всъщност само ако се лишиш от последната си надежда, ще можеш да станеш истински свободна. Нищо няма да те държи повече, ще ти е все едно и най-сетне ще получиш възможност да си съсредоточиш мислите върху това, което трябва да правиш, а не върху това какво ще стане сега. Затова, когато умира надеждата знай – всичко едва сега започва и постъпи по друг начин.
– АЛИСА: Да постъпя по друг начин по отношение на кое?
– ЛУДИЯ ШАПКАР: Няма значение. По отношение на каквото и да било… Към себе си например. Надеждата е следствие от навика — смъртоносна инерция да запазиш старото. Убий надеждата.
Източник: http://stefangrekov.blogspot.bg/
