Важно е децата да имат респект от родителите си

Дата: 13.10.2015
Автор: Елица Христова

Да си добър родител определено не е лесна задача. Всеки от нас има своя ценностна система и отглежда децата си според собствените си убеждения. Понякога ни се получава, а друг път дори не можем да си дадем сметка какво не е наред в отношенията ни с най-малките членове в семейството. В такива трудни моменти на помощ идва детският психолог. Днес ще ви запознаем с една жена, за която разгадаването на крехката детска психика е призвание и професия.Димитрина Проданова е завършила СУ „Св.Климент Охридски”. Магистър е по клинична, консултативна и социална психология. Работи като психолог към Първа детска консултативна клиника и към сдружение „Да прегърнем дете”. Автор е на книгата „Пътувани сънища – Тибет, Индия, Непал”, предстои да излезе и „Превод от детски”.

Разкажете ни с няколко думи за себе си

Иска ми се да кажа, че съм много неща – дъщеря, майка, любима, психолог, пътуваща насам -натам, търсач, мечтател, постоянно пишеща нещо… Имам двама сина и мъжът до мене е моята ученическа любов. Имам куче-бигъл-хулиган, който е равностоен член на нашето семейство. Понякога си мисля за Чарли, че е човек, който се е родил куче в този живот и все забравя, че вече не е човек. Отскоро имаме кемпер, благодарение на който щастието от пътешествията е пълно. Да си с къща на колела и с любимите си хора, да можеш да заспиваш, където те хване нощта, да се събуждаш на пусти прекрасни плажове или в подножието на красива планина – това е щастие и свобода. Обичам Азия. Влюбена съм в Тибет и Непал. Жителите на Хималаите ме привличат като магнит. Пътуванията ми из тези земи бяха за мене огромна тръпка и като споделена любов. От тях се роди и книгата ми „Пътувани сънища-Тибет, Индия, Непал“.

Вие работите като детски психолог. Как избрахте своята професия?

Много ми се иска моята идентичност да не е само професионална, тоест хората да не ме свързват само с професията ми. Понякога дори мисля, че съм в малък капан, защото много я обичам все още. А когато обичаш нещо толкова силно, не смееш да му се ядосаш. А то си е за ядосване понякога (на мене си, естествено!), защото с такъв плам и жар влизам в това, което правя (а го правя вече от 16 години), че понякога наистина умората ми идва в повече.

Пожелах да стана психолог още в девети клас. Дори не знаех какво е това. Но най-добрата приятелка на една от сестрите ми, тогава беше психолог. Направи ми един рисувателен тест и после половин час ми говори-как се чувствам, какво изживявам. Бях пубер, естествено, че всички тези неща смятах за голяма тайна, а тя направо ми свали бронята. Стори ми се някаква магия и спонтанно възкликнах: „Искам да стана магьосница като теб. Да мога само като погледна човека да го разбирам – какво мисли, какво чувства, каква е болката му…“. А тя само се усмихна: „Това не е магия, а чиста психология“. Така реших да стана психолог. Искрата ми беше запалена видимо ирационално, но се впуснах в това смело и малко безотговорно. Защото да пожелаеш да бъдеш психолог е малко претенциозно, нафукано, самонадеяно, особено ако си още на 15. Още си юноша, а си въобразявш, че знаеш всички отговори за Вселената.

Именно затова винаги си напомням, че не знам отговорите за Вселената, но моята роля е да разбера извора на болката и да помогна за облекчаването ѝ. Като патерица съм – счупил си се, използвай ме да се опреш в стабилизирането си и когато се почувстваш добре, дори аз самата ще те провокирам да си тръгнеш. Здравословното е да не се развива зависимост към терапевта.

Какво ви дава и отнема работата?

Избрах да работя с деца, защото това ми се отдава, защото имам афинитет към тях, защото те са магьосниците на нашия свят и всяко мое съприкосновение с тях ми е като дар от Бога. Когато работя с деца, колкото и да е тежък даден случай, винаги се чувствам така, сякаш съм получила висше благоволение да се докосна до извор с бистра планинска вода. Преди среща с ново дете, аз винаги имам нещо като сценична треска. Истински се вълнувам. Нямам сигурност дали ще се получи емоционално скачване помежду ни. Все пак, един 3-годишен може още на 5-тата минута да проплаче: „Искам мама“ и няма учебник, който да ни учи как да го върнем. Това е магията – да влезе този 3-годишен при мене, непознатата, да си общуваме 45 минути, да ме допусне в своя свят и накрая да каже: „Искам да дойда после пак при тебе, Диди“.

В мене по рождение има едно чувство на лека несигурност и плахост-все си мисля, че е можело да се случи и по друг начин. Но аз съм му благодарна на това чувство, то ме пази и то именно ми помага. Защото всички деца са несигурни и ако аз заставам пред децата самонадеяна, авторитетна, нафукана – ще ги губя. А и в тази толкова взривоопасна зона-човешката психика-няма нищо сигурно и ако аз тръгвам с нагласата, че зная всички отговори, провалът ми е сигурен.

Ето това ми дава работата с деца – радост и удовлетворение, защото виждам наяве, на мига, че болката вече я няма. И това лекува и моята душа. Има един малко циничен израз: „Работя с кожа на клиента“. Не е за мен. Аз работя със собствената си кожа. Имам своите защити и бариери, но реално всичко ме докосва емоционално.

Какво ми отнема ли? Никога не съм си мислела, че нещо ми отнема. Засега само ми дава, затова я обичам тази професия. Дава ми финансова сигурност, помага ми да бъда по-добра майка и чрез другите деца да разбирам по-добре своите, както и чрез своите – чуждите. Прави ме по-толерантна. Понякога наистина ме изморява. След 7 часа, прекарани в кабинета, само си мечтая да се метна на колелото и вятърът да издуха всички думи и попити сълзи от главата ми. Или да отида да плувам и те да се разтопят в басейна. Но не винаги се получава. Затова и обичам дългите пътувания. Те са моята медитация. Например, това лято пътувахме цялото семейство от България до Финландия, през Литва, Латвия и Естония за един месец. Беше тръпка-който е ходил дори за два дни заедно с деца, ще оцени това.

Както и писането. Когато пиша, също пътувам. И там тръпката е голяма-да дадеш шанс на творчеството да влезе в живота ти, е магическо изживяване. За мене именно затова е важно всяко едно дете да се занимава както със спорт, така и с някакъв вид изкуство.

Според вас в съвременните семейства има ли проблем в комуникацията между родители и деца?

Следващата ми книга, която ще излезе на бял свят е със заглавието „Превод от детски“, именно затова. Според мене децата едно мислят, друго казват, а същината на това, което чувстват е съвсем различно нещо. Затова най-често казвам на родителите и децата в кабинета ми, че съм преводач-опитвам се да схвана какво изпитва детето и го предавам на родителите му така, че да го чуят и обратно. Много е важно да си говорим на един език с децата ни, но това е сложно, нереално, често пъти-почти невъзможно. Най-малкото, имаме възрастова бариера. И…роднинска връзка. И често пъти-голямо его, тоест като родители сме склонни да приемаме нещата твърде лично. Но поне можем да опитаме. Затова винаги съм смятала, че работя с изключително интелигентни клиенти /както родители, така и деца/, които търсят път един към друг.

Тийнейджърската възраст ли е най-критична като цяло?

Имам тийнейджър в къщи. Сложно е. Всяко едно леко открехване на „вратата“ към мен, приемам с благодарност. Опитвам се да не го обсебвам, да не настоявам, да не любопитствам какво се случва в неговия нов свят на голям човек (а той макар и вече да е по-висок от мене, си ми е още моето малко момченце). В същото време цялото ми същество неудържимо иска да знае, да контролира, да обгрижва. Но все повече напредвам в тези уроци-поозаптявам се. И колкото повече успявам, толкова повече достъп получавам. И съм благодарна на това. Тийнейджърът не е малък възрастен, той е голямо дете и трябва да сме много деликатни в комуникацията си с него. И да сме наоколо-винаги, колкото и да ни приказва, че иска да се справя сам с всичко.

Поне засега оценявам като доста критична възраст 3-тата година. Това е т. нар. „първи пубертет“-време на кризи, на хистерии, първи битки за доминиране над възрастните, на заявяване в пространството. Деликатна фаза е, защото трябва много да внимаваш хем да не пречупиш това крехко стъбълце, надигащо главичка, хем да не го направиш невротично, делегирайки му прекалено много власт.

Деликатна фаза е и тръгването на училище. Твърде много нови правила, отговорности, взаимоотношения на съвсем ново ниво, провокация към конкуренция, страх от провал и т.н.

Доколко са удачни разговорите „като приятели”, когато искаме да разберем какво тревожи нашето дете?

Много са удачни, но здравословното е децата ни да знаят, че макар и да разговаряме като приятели, ние сме първо родители. Важно е децата да имат респект от родителите си, да ги уважават, а не-да ги обезценяват. Наблюдава се една тенденция, която аз не одобрявам особено, но това е въпрос на личен избор, в която границите се размиват и дори има смяна на ролите. Родителите в стремежа си да бъдат близки с децата си, наистина им стават приятели, но детето се нуждае и от опора, от граници, от категорични ясни правила (дори и да са 2), от ясно „Не“ по определени въпроси. Това формира емоционално здраво дете, а не-прави каквото искаш, както искаш, когато си искаш. Да, може да е според свободната му воля, защото се раждаме точно с този най-голям дар, но не за всичко.

Много деца днес са класифицирани като „хиперактивни”. Какво всъщност означава това понятие?

Тази тема е извън моите професионални компетенции и опит. Не мога да я коментирам в дълбочина. Само мога да кажа, че с това понятие често се спекулира и деца, които са по-буйни, темпераментни, неовладяеми, без респект от авторитети, без усещане за граници във взаимоотношенията, погрешно се поставят под общ знаменател и се определят като хиперактивни. А това съвсем не е така. Хиперактивните деца не са толкова често срещано явление и те наистина изискват специфична диагностика, грижи и терапия от тесни специалисти, обучени в това.

Скоро започна новата учебна година, което може да се окаже стресов момент за малките първокласници. Как трябва да подготвим детето за промените, които ще настъпят?

Най-големият страх на един бъдещ първокласник е в това, че играта с влизане в училище, ще приключи. Родителите и учителите от детската градина понякога преекспонират това: „Ти си вече голям батко. Навлизаш в много важен етап от живота си. Нещата вече стават сериозни. Край със забавленията и игрите“ и се получава обратен ефект-децата с ужас очакват първия звънец.

А всъщност, важно е децата да знаят, че ученето може да бъде и чрез игра, че в него има много повече придобивки, в сравнение с детската градина. Също така, училището е едно място с твърде много и твърде различни правила, които мозъкът на 7-годишните трудно асимилира. Ако зависеше от мен, наистина през първия срок на първи клас, бих акцентирала децата да схванат основните разлики в правилата от детската градина и училището-кое къде се котира високо, къде-не работи, а не толкова върху математическите и писмените им умения.

Хубавото в тази ситуация е, че всички в първи клас са еднакво уплашени от новото и това им създава чувство за близост и за общност, което спомага сближаването между децата. За съжаление, в България дори в първи клас доскоро децата се оценяваха с бележки и това вместо да стимулира сътрудничеството помежду им, от което те така силно се нуждаят, за да харесат училището като институция, провокира конкурентните взаимоотношения. Мисля, че е твърде рано за второто.

Агресията в детска възраст е наболял проблем, за който се заговори активно през последните години. Има ли начин да се справим с нея?

Вчера един 7-годишен на въпроса ми: „По какво приличаш на тати?“, недвусмислено ми отговори: „По яростта“ и запрати една дървена играчка към стената. Направи дупка в стената. На това му казвам недвусмислен отговор.

Искам да кажа, че агресията в училище, има дълбоки корени, пуснати в душата на детето много преди то да е знаело какво е това „училище“. Затова е толкова важно, когато става дума за здравословно развитие на дете, да се затвори кръгът-постоянно да има комуникация между дете, родители и учители и да не се прехвърля топката: „Възпитайте си детето-Възпитайте ми детето“.

Има много ярост и много агресия във всеки от нас, но важно е кой как я трансформира, както и епигенетично заложения в нас инстинкт да доминираме. Когато се чувстваш непризнат, несправящ се, необичан, нехаресван, игнориран, критикуван постоянно и си само на 5-10-15г. примерно, спираш да правиш опити да полагаш усилия да блеснеш с добро, защото повечето деца си го казват: „Никой не го забелязва доброто, а за лошото трябват по-малко усилия…“, какво ти остава освен… гневът. А гневът може да бъде насочен навътре-депресия или навън-агресия. Простичко, но масово игнорирано.

Затова децата още от най-ранна възраст трябва да бъдат провокирани да пробват много неща-спортове, изкуства, езици, за да разберат кое е това нещо, което ги прави щастливи и ги кара да се чувстват специални, успешни, напредващи, приемани. Това е трансформацията на агресията. Когато едно дете има самочувствие, когато се чувства обичано и подкрепяно, когато има нещо любимо, в което влага страст и вижда как то израства изпод ръцете му, то е щастливо дете. А щастливите хора, рядко са агресори. Нещастните имат този „приоритет“.

Почти всички малчугани обичат да рисуват. Какво можем да разберем от рисунките?

Това е дълга тема. Ако искате, можем да си направим специална тема за детските рисунки. Но като цяло, играта и детското творчество, са най-мощното средство за разпознаване на детската психика в предучилищна възраст, тъй като в тази фаза детето трудно вербализира емоциите и чувствата си. Затова, диагностиката е индиректна.

Разводът е тежък момент за всички членове на семейството. Как децата го преживяват и има ли начин да се адаптират по-лесно в тази ситуация?

Отново грандиозна тема. Разводът оставя белези, няма какво да се заблуждаваме. Колкото и интелигентно да го „поднесем“ на децата и въпреки че едва ли не вече всяко второ дете е с разведени родители, това е травматично събитие в живота на цялото семейство. Много е важно родителите в този момент да проявят уважение към своето дете и независимо от възрастта му и според възрастта му, да го уведомят за случващото се. Също така, е важно да се знае, че почти всяко дете се чувства виновно за тази раздяла. Децата се укоряват с реплики като: „Зная защо мама и тати се разделят-един ден не исках да си изям закуската, счупих чаша, отказах да си обуя сините маратонки, а взех червените, веднъж ми писаха двойка в училище и тати ми се ядоса…“. Важно е децата да знаят, че тази раздяла няма нищо общо с тях.

Какъв съвет бихте дали на нашите читателки, за да бъдат „успешни”родители?

Да не се сравняват с други родители и да не сравняват децата си с други деца. Да следват вътрешния си глас и да се опитват да долавят вътрешното гласче и на детето си. Да не се чувстват виновни (майките са таланти в тази област вечно се чувстват недостатъчно добри). Не съществува Супермайка, нито Супербаща. Това е мит. Ние не сме родени родители. Учим се всеки ден от и чрез нашите деца. Да сме им благодарни за това. И да си напомняме, че детството е кратко. Да му се насладим заедно.

Ако имате нужда от професионална консултация, можете да намерите Димитрина Проданова в частния ѝ кабинет на адрес: София, кв.Лозенец, ул.”Любата” 23 или на e-mail: dpsiholog@gmail.com.
Източник: http://iwoman.bg/